Активно или хиперактивно дете – къде е разликата?

Детето ви не спира да тича из къщи, в магазина е неудържимо и иска всичко, което види, в градинката лудее и се мята ту на люлката, ту на пързалката, ту на катерушките, ту взима играчката на някое дете, в детската градина госпожите са вдигнали ръце от него… Напоследък все по-често наричаме тези палави и физически активни деца, които не застават на едно място, „хиперактивни”. Но, всъщност, знаем ли какво се крие зад този термин, кога наистина имаме право да говорим за състояние от този тип и има ли разлика между това едно дете да бъде активно и хиперактивно? За да си отговорим на тези въпроси, потърсихме мнението на психотерапевта Милена Манова.

 

Много родители определят детето си като хиперактивно просто защото е палаво и физически активно. Какво всъщност означава едно дете да бъде хиперактивно, кога наистина се касае за подобно състояние и с какви други прояви може да се обърка?

Терминът е модерен, но поведенческото разстройство „хиперактивност“ е познато още отпреди век. И не е синоним на палав или буен. Нормално е всяко дете да е енергично, да се движи, да е любопитно. При хиперактивните деца това е екстремално. Най-често се забелязва и диагностицира между три и пет години. Въпреки че се наблюдават различни вариации, нарушенията са свързани основно с поведението и самоконтрола – детето трудно регулира импулсите си, отчитат се проблеми с активността и управлението на вниманието. Важно е да се знае, че интелектуалните функции не са засегнати. Трудността е основно за родителите и социалното обкръжение на детето, защото често му е трудно да се справя с изискванията на социума и училището.

Какви са причините за появата на хиперактивност у децата? Наследствеността играе ли някаква роля, тоест ако един от родителите е бил хиперактивно дете, това може ли да се предаде в поколението?

Говорим за полиетиология (множествена причинност), защото няма определен сигурен фактор, който отключва синдрома на дефицит на вниманието с хиперактивност (СДВХ). Със сигурност е установена генетична зависимост, но също така могат да се откроят и биохимични причини, свързани с дефицита на допамин (важен неврохормон) в челния дял на мозъка. Съвсем пряка е и психосоциалната зависимост, което означава, че възпитателните модели влияят върху поведението на детето.

Може ли да говорим за хиперактивност при бебетата?

Не, по-скоро могат да се наблюдават признаци, които индикират хиперактивност – нарушение на ритъма сън/бодърстване, повишена плачливост, по-ранна поява на моторна активност… В тази възраст обаче все още е рано да се говори за разстройство с хиперактивност. Точна диагноза може да се постави около петата година и в училищна възраст.

Има ли данни кой от двата пола е по-често засегнат от това нарушение – момчетата и момичетата?

За България няма данни, но според тези на Американската асоциация на психолозите процентното съотношение е 9.2% за момчетата и около 3% за момичетата. Терминът СДВХ обединява разнородни симптоми. За момчетата проблемите се групират около дейността и интензитета на поведенческите прояви. Тези деца се описват като неспокойни, непрестанно движещи се, с неутолимо любопитство към света, с демонстрация на опозиционно поведение. Повечето момичета са диагностицирани като преобладаващи с разстройства във вниманието, а не с доминанта в моторната активност. Нямат типично хиперактивно поведение, често срещат трудности в ученето, самочувствието и общуването.

Как се поставя диагнозата?

Бих искала да подчертая, че диагнозата се поставя само от медицинско лице, най-често педиатър, детски психиатър или невролог. Психолозите и учителите наблюдават и създават диагностична хипотеза, но е недопустимо етикетиране, без да се съгласува с поне две инстанции (най-често това са родителите и учителите) и потвърждение от лекар. Консултацията със специалистите включва документиране на различни симптоми, възраст при поява на първи симптоми, продължителност, степен на функционално нарушение. Консултацията с учителя е свързана с описание на поведението в час, моделите на учене, участието на детето по време на час, карти с отчет за свършената работа. Наистина е от значение детето да има изявени поведенчески проблеми както в училище, така и у дома. Често съм срещала тенденциозно отхвърляне от страна на учителите, без да има диагностични основания.

Кои са най-честите проблеми, съпътстващи нарушението?

Наблюдават се три отделни групи деца в зависимост от проблемите, свързани с поведението – деца, при които преобладава дефицитът във вниманието, но няма хиперактивност (най-честото нарушение); деца с преобладаваща хиперактивност и импулсивност; деца със смесен тип поведение.

Хиперактивността включва повишена двигателна подвижност и неспокойствие, особено в структурирани и зададени дейности, изискващи относителен покой. Бягане, скачане, ставане от мястото, когато изискването е децата да останат седнали, прекомерно шумно поведение, въртене, приказливост и хаотичност… Регулацията на самоконтрола е силно занижена и се приема като основен маркер за диагностична оценка. Трудно довършват започнатата задача, вниманието им е бързопреходно. Момичетата са дезорганизирани, забравящи и самокритични. Често проявяват типично тревожно поведение с невротична симптоматика (гризане на нокти, скубане на коса). Имат хипервербално, хиперемоционално поведение, което често се мени динамично.

Каква терапия е необходима, за да може детето да се справи с това състояние? Израства ли се с годините или напротив – задълбочава се?

С годините разстройството се променя, възможно е симптомите да изчезнат. Често хиперактивността отшумява, но се замества с тревожност и депресия, склонност към инциденти и зависимости. Хората със СДВХ могат да са успешни, вършейки паралелно по много и различни дейности. Проблемите тук са вече в последователността и в устойчивия интерес към работата или взаимоотношенията. За да може детето да се приспособи, съществува цялостна система за взаимодействие между родител-дете-учител, свързана с поведенческо моделиране. Не се изключва и медикаментозна намеса.

Какъв е вашият съвет към родителите на хиперактивното дете – кои са най-честите родителски грешки и как да ги избегнат?

Най-честата грешка е да се повлиява върху поведението с критика и наказания. По-въздействащи са поощренията, конкретното разпределение на деня и задълженията, възнаграждаващото отношение. Налага се смяна на концепцията за детето като проблемно, затова вече се говори за позитивно родителство, в което фокусът не е дисциплинарен, а окуражаващ.

Три са думите, които определят различното отношение – подкрепа, структура и сътрудничество. Подкрепата трябва да е повече вербална, отколкото материална. Структурата е необходима за сигурността на детето и включва основни, малко на брой и кратки правила. Сътрудничеството е участие на детето във вземането на решения и носенето на отговорност.