КАКВО ПРЕДСТАВЛЯВА ДИФТЕРИЯТА

Дифтерията e остра бактериална инфекция, при която клиничните прояви се предизвикват от въздействието на белтъчно вещество, наречено дифтериен токсин. Той причинява увреждания не само на мястото, където се размножават бактериите (най-често лигавицата на дихателните пътища), но и на редица тъкани и органи в целия организъм.

Преди въвеждането на масова ваксинация дифтерията е една от водещите причини за смъртност в детската възраст. След създаването на ваксина, осигуряваща имунитет срещу дифтерийния токсин, и постепенното ѝ навлизане в медицинската практика, заболяемостта от дифтерия започва да намалява в страните, въвели масова имунизация.

В България ваксина срещу дифтерия се прилага от 1952 г. Доказателство за успеха на имунизационната стратегия е фактът, че последните случаи у нас са регистрирани през 1993 г. (6 заболели /1 умрял) и 1994 г. (1 заболял/1 умрял).

В света като цяло броят на заболелите намалява рязко след 1977 г. благодарение на Разширената програма за имунизации на СЗО, включваща и ваксината срещу дифтерия. През 2010 г. броят на случаите (4 603) е намален с 95.3% в сравнение с 1980 г. (97 164 случая). Това е безспорно постижение на масовата ваксинопрофилактика. Но то е и причина повечето лекари, особено в развитите страни, да не са виждали болни от дифтерия и дори да не предполагат, че може да се срещнат с това заболяване. А дифтерията не е изчезнала и потенциален риск съществува навсякъде и за всеки, който не е имунизиран. За периода 2012-2016 г. в света се съобщават средно по 5 715 заболявания годишно, като всяка година заболели има и в Европа (59 случая през 2015 г. и 47 през 2016 г.).

Доказателство за големия епидемичен потенциал на дифтерията е най-интензивната епидемия в съвременни условия, обхванала Руската федерация и другите 14 бивши съветски републики през 1990-1995 г. – над 157 000 заболяват от дифтерия, 5 000 умират. Основна причина за тази епидемия е значителното снижаване на ваксиналния обхват при децата поради надигналата се през 80-те години антиваксинална вълна сред родителите и медицинския персонал.

 

Причинител на дифтерията са дифтерийните бактерии, които продуцират токсин (токсигенни щамове). Съществуват и щамове, които не продуцират токсин и затова инфекцията, която предизвикват, не е тежка.

 

Източник на зараза е само човек – болен и заразоносител. По време на епидемичен взрив броят на заразоносителите нараства значително. Болните отделят причинителя през цялото време на боледуването си, обикновено 2-4 седмици. При правилно антибиотично лечение заразният период се ограничава до няколко дни. Бактериите се разпространяват основно по въздушно-капков път, но е възможно предаване и чрез замърсени от носители храна, мляко и млечни продукти, по контактно-битов път – чрез предмети и вещи (играчки, прибори за хранене, съдове, кърпи за лице), както и от замърсени ръце.

 

Инкубационният период е средно 2-5 дни (1-10 дни). След заразяване бактериите попадат най-често в назофаринкса, където се размножават и продуцират дифтериен токсин. Токсинът е причина за възпалителния процес на мястото на инфекцията и за образуването на плътни налепи, наричани още псевдомембрани. Освен това, токсинът се разпространява чрез кръвообращението до отдалечени органи и тъкани, където може да предизвика различни увреждания.

 

Клиничната картина на дифтерията се характеризира с бавно и постепенно начало, леко до умерено повишаване на температурата и общо неразположение, последвано от появата на местни възпалителни изменения с образуване на налепи (псевдомембрани) и засилващи се симптоми на интоксикация. В зависимост от мястото на първичната локализация на инфекцията се различават следните форми дифтерия: на носа, гърлото и сливиците, на ларинкса, кожна, очна, генитална.

Най-често се наблюдава дифтерия на гърлото и сливиците (мембранозен тонзило-фарингит). Ранните симптоми са нетипични – повишена температура, зачервено гърло, увеличени лимфни възли. След 2-3 дни се появяват типичните белезникави налепи, които постепенно обхващат все по-голяма площ (сливиците, небцето), стават сивкави и плътни, а при опит да се отделят – кървят. В зависимост от количеството на образувания дифтериен токсин заболяването може да приключи с оздравяване или да прогресира. Болният става блед, отпуснат, силно интоксикиран, пулсът му е много ускорен и слаб, в рамките на 6 до 10 дни може да настъпи кома и летален изход.

Дифтерията на ларинкса (круп) е опасно, застрашаващо живота на болния заболяване. По-често се развива в резултат на разширяване на процеса при фарингеалната форма и рядко е първична локализация на инфекцията. Началните симптоми включват не много висока температура, дрезгав глас, суха лаеща кашлица. Състоянието на болния се влошава успоредно с увеличаването на отока и налепите по лигавицата на ларинкса, постепенно се обхващат трахеята и бронхите. Вдишването е силно затруднено, болните получават продължителни пристъпи на задух, те са неспокойни и в много тежко общо състояние. По-късно настъпват дихателна недостатъчност, продължителен кислороден глад и сърдечносъдова недостатъчност, които водят до летален изход.

Усложненията при дифтерията се дължат на дифтерийния токсин. Най-често се наблюдават намаляване на тромбоцитите, миокардит и неврити, водещи до парализа на гълтателната или дихателната мускулатура. Дифтерията завършва със смъртен изход средно при 5-10% от заболелите, като този процент е по-висок (до 20%) при децата под 5 години и възрастните над 40 години.

След преболедуване остава траен, пожизнен имунитет, свързан с образуването на антитела срещу токсина.

 

Диагнозата трябва да бъде поставена възможно най-бързо, за да може лечението да започне незабавно. Базира се на клиничните белези на заболяването и на резултатите от микробиологичното изследване.

 

Лечението се провежда задължително в болница. Незабавно се прилагат противодифтериен антитоксичен серум с цел неутрализиране на циркулиращия в кръвта токсин и антибиотици срещу бактериалната инфекция.

 

Предпазването от заболяване има най-голямо значение предвид неговата тежест. Ваксината срещу дифтерия осигурява изработването на защитни антитела срещу дифтерийния токсин. Включена е в състава на 6, 5 и 4-компонентните ваксини, които в съответствие с Имунизационния календар се прилагат по следната схема: основен имунизационен курс от 3 последователни приема след навършване на 2-, 3- и 4-месечна възраст (I, II, и III прием); първа реимунизация (IV прием) на възраст 16 месеца (но не по-рано от 12 месеца след третия прием); втора реимунизация (V прием) на 6 години. При следващите реимунизации (на 12 и на 17 години) се прилага ваксината тетанус-дифтерия (Tд). За да се осигури дълготрайна защита срещу дифтерия, на реимунизация с Тд подлежат и възрастните – на 25-годишна възраст, а след това – на всеки 10 години.