Тревожните родители

Едва ли има родител, който да не се тревожи за детето си. В различните възрасти обикновено ни връхлитат и различни страхове. Нали все искаме да дадем най-доброто на децата си, да ги предпазим от неприятности и беди… Но доколко тези тревоги са нормални, кога някак си преминават границите и могат да се отразят негативно на детето, а и на самите нас? По темата разговаряме с психолога Радка Цонкова.

За какво най-често се тревожат родителите? Дали с порастването на детето тревогите намаляват или просто се променят?

В различните възрасти на детето тревогите на родителите са различни. Когато са по-малки децата, повечето са свързани със здравословното им състояние. Към 5-6-годишна възраст родителите се притесняват например да не падне детето, да не се нарани, да не настине… Тези тревоги често пъти се съчетават със свръхобгрижване. А това отнема социалните умения на детето, т.е. то не може да реши кога му е топло или студено, кога му е нужна шапка или шал, например. Тревожността в такива хипотетични ситуации, които могат да имат негативен край („внимавай да не паднеш“, „да не си счупиш ръката“), са крайно негативни за детето, те лесно се „закотвят“ в психиката му и естествено то също ще стане тревожно като порасне. За щастие, в 99% от случаите тревожните мисли на родителите, свързани с хипотетични опасни ситуации, не са факт. При по-големите деца страховете идват от това с какви приятели ще се съберат, в каква компания ще попаднат, как ще се развиват в училище… С порастването на детето страховете се видоизменят.

Майките или татковците са по-тревожни?

По-често това са майките! Когато една майка е много тревожна, често е склонна към неовладени реакции, защото цялото напрежение я натоварва и тя трябва някъде да „избухне“ по някакъв начин, за да се разтовари – срещу детето, може да е и срещу бащата.

Всеки родител се тревожи за детето си, но кога тази граница се преминава и какво е характерно за този тип родители?

Нека първо си припомним поговорката „Страх лозе пази“. Детето трябва да има някакъв страх – например, от дълбоката вода или от пресичането на улицата. Тези страхове можем да ги наречем логични – те са полезни, защото учат детето да се предпазва. Но те трябва да са минимални на брой, за да може детето да ги усеща като нормални.

Да се тревожиш за детето си е съвсем нормално, но в стремежа си да бъдем добри родители понякога неусетно преминаваме границата. Когато това се случи, детето много често чува фрази като „ще паднеш“, „всички хора са лоши“, „този ще те излъже“ и т.н. Така вместо да расте спокойно и уверено, то ще бъде тревожно и тази тревога все повече ще се задълбочава. И още нещо – понякога родителите дори и нищо да не казват, са вътрешно тревожни. Така те пак влияят на децата си, защото мъниците изцяло попиват техните чувства. Ако например детето има висока температура и мама каже „Оле, имаш температура, ужас!“, детето няма как да не поеме нейната интонация и тревожност. Но ако вместо това каже „Имаш температура, но тя скоро ще спадне“, детето ще бъде спокойно.

Кои са най-честите причини за този тип тревожни родители?

Обикновено това са родители, които са имали подобен тип родители, или родители на дълго чакано дете. Или пък в случай, че се е случило нещо сериозно при раждането или в ранна детска възраст детето е имало сериозни здравословни проблеми… Съвсем естествено е тогава родителите дълги години да бъдат свръхтревожни. В случая е редно да отбележим, че при всеки родител в основата на неговата тревожност стои любовта. Така че нека не обвиняваме този тип родители.

Тревожни ли са децата на тревожните родители?

Да, вече споменахме за това „попиване“ на чувствата и емоциите. При тревожните родители децата също така често пъти „заключват“ своята спонтанност. Тази спонтанност, която е толкова полезна да се изживее и при децата, и при възрастните, всъщност при малчуганите се укрива и те в повечето случаи стават плахи и неуверени.

Във вашата практика често ли се срещате с тревожни родители?

Да, много често. И тяхната тревожност е пряко свързана със свръхобгрижването. Но когато дойдат при мен такива родители, те вече са осъзнали, че това им пречи и ние търсим заедно причините. Има случаи и когато родителите водят детето, без да осъзнават, че проблемът, всъщност, е при тях. Казват ми, че детето е плахо и че няма приятели, а причина за това се оказват техните хипохондрични мисли. Постепенно се справяме и решаваме проблемите.

Да влезем в кожата на детето

Хубаво би било родителите да се поставят на мястото на детето. Да си помислят как се чувства то и да си припомнят какво са усещали в детството си, когато са чували неизменните реплики „внимавай, ще се удариш“, „не бягай, ще паднеш“, „не се катери, ще се нараниш“ и т.н. Нека родителите дадат нужната свобода на детето и правото да греши. В крайна сметка, страхове са като едно бяло платно, върху което можем да рисуваме, каквото си искаме. Нека това да не бъдат страшни картини.