Специалната връзка майка – дете

Бебето не се появява във вакуум, в нищото. Напротив, то се появява в специфичния контекст на едно семейство. Дори още семейството да не мисли и говори за бебе изобщо, идеята за това какво е да си майка съществува в съзнаваните и несъзнавани представи на всяка жена. Психологът Надя Николова ни повежда в интересния танц между майка и дете.

Кога започва връзката майка – дете: още в мига на зачеването, с раждането на бебето или се изгражда с времето?

По време на бременността бъдещата майка създава специфична и много лична представа за своето очаквано дете. При оформяне на тези очаквания и нагласи по отношение на бебето майката се влияе от своите наблюдения, спомени, преживявания и фантазии, свързани със собствената й майка, други близки роднини и приятели, не на последно място от социокултурната идентичност на семейството. Понякога тези фантазии могат да бъдат толкова мощни, че реалността може да разочарова, когато бебето поради някаква причина не се вписва в изградената вече желана визия за него. Едва след раждането започва реалното опознаване между майката и бебето, което може да бъде метафорично сравнено с танц между два отделни субекта: всеки един от танцуващите внимава за сигналите на другия, така, че танцът да не се наруши.

С какво тази връзка е толкова специална и различна?

За да се създаде нов живот, са необходими двама, а бебето се явява плод на тяхното желание. Майката е тази, която носи този плод в тялото си до неговото раждане и е започнала да се свързва с бъдещата си рожба от самото зачеване. Мъжът също „узрява“ за идеята, че скоро ще е баща, но по един по-различен начин. Тук отново голямо влияние за бъдещата връзка с бебето имат личните преживявания и представи на бащата, но често се случва така, че той се свързва с детето си доста по-късно след появата му.

Връзката между бебе и майка е много силна в първите месеци, не само защото тогава физическото и психическото съществуване на бебето са най-често изцяло в ръцете на майката. На този етап на развитие за малкото същество е от жизненоважно значение да има един постоянен обгрижващ го човек, към когото то да изгради т.нар. сигурна привързаност. Това не означава, че бащата не трябва да е замесен в отглеждането на своето дете от самото начало, напротив – неговото присъствие и помощ са изключително важни. На бащата е отредена специална роля – чрез постепенното изграждане на връзката си с бебето и активното му включване в грижите по отглеждането той въвежда детето в света извън „мама и дома“. В психологията казваме, че бащата е този, който може да помогне на майката да се върне в „реалността“, т.е. да се завърне към другите си роли. Това е от съществено значение не само за доброто емоционално здраве на жената-майка, но и за нормалното психично развитие на детето.

Различна ли е връзката между майка – дъщеря и майка – син?

И да, и не. Посредством ежедневни, повторяеми актове на достатъчно посрещане на физиологичните, емоционалните и психическите нужди и потребности на детето се случва изграждането на базисното доверие у него – доверие, че светът е добър, че то може да разчита на връзката си с родителя (майката и бащата), да расте защитено и подкрепено. Без значение дали е момиче или момче, майката се свързва с детето си по този начин.

Има интересни изследвания, които регистрират качествена разлика по отношение на използването на т.нар. „емоционален език“ в свързването между майка – дъщеря и майка – син. Според тях майките комуникират с дъщерите си с много по-наситен с чувства и афекти език, отколкото със синовете си. Защо това е така и дали е свързано с естествената тенденция за обратна идентификация на майката с дъщеря си или с нещо друго, би било интересно да се анализира.

През какви етапи обикновено минава връзката между майката и детето?

Най-общо казано, връзката между майката и детето се развива по оста, варираща от пълна зависимост на бебето от родителя (първоначална майчинска преокупация с бебето през първите месеци, когато се гради сигурната привързаност), през поощряването на автономността (прохождане, проговаряне, 2-4 год.) и помощ в отделянето от семейната среда и включването в социума (детска градина/училищни години), до подкрепа в търсенето и намирането на идентичност и развиване на отговорност и самостоятелност (по време на тийнейджърството). За всеки етап от развитието на детето е необходимо адекватно поведение с цел да се поощри самостоятелността му – разбира се, съобразено със спецификата на възрастта. Целта е детето, вече млад човек, в един момент да няма нужда от родителя, макар добре да знаем колко трудно и болезнено е това „пускане“.

Ако майката не усеща връзка с бебето си, трябва ли да се чувства виновна? Какво би следвало да направи?

Майчинството е невъзможно без изпитването на чувство на вина от неуспех, не само защото изисква научаване на нови умения, но и защото често се налага да се правят трудни или невъзможни избори. Повечето жени не говорят за тези трудни чувства, защото обикновено не искат никой друг да знае за тях – може би се срамуват да говорят открито за такива сложни и противоречиви преживявания поради страх да не бъдат „съдени“ и обявени за „недостатъчно“ добри или за неуспешни майки. Съществуват нагласи, че майката трябва да е идеална и всичко друго е недостатъчно. В действителност, майката може да бъде само „достатъчно добра“. Това е идея на британския педиатър и психоаналитик Доналд Уиникът, според който ако достатъчно често, а не винаги, майката отговаря на реалните нужди на бебето, то тя е „достатъчно добра майка“.

Трябва да се разграничават нормалните затруднения, които всяка майка изпитва в различна степен, от сериозните трудностите в свързването с бебето. Например, липсата на „майчиния инстинкт“ или желанието да се откликне на сигналите на бебето могат да се коренят в сериозно психично страдание, т. нар. следродилна депресия. Дори и при минимално съмнение за това, бих препоръчала задължителна консултация със специалист.

И обратно – при някои майки тази връзка е страшно силна и те са болезнено привързани към детето?

Някои майки изпитват силен и неустоим вътрешен натиск да отдадат цялото си време и същност на майчинството и не позволяват на нищо и никой да застане между тях и детето им. И ако това е добре за новороденото бебе, за растящото дете може да представлява сериозна спънка по пътя му на отделяне и израстване. Тенденцията към обсебваща връзка с детето може да е характерна за жени, които са силно амбициозни в това да създадат „перфектното“ дете. Този нарцистичен порив определено не е здравословен в случаите, в които това е опит да се задоволят лични амбиции чрез децата.

Свръхпривързано („залепнало“) поведение може да се наблюдава и при майки, които са много тревожни или които не намират удовлетворение в семейните си отношения.

Защо връзката майка – дете е толкова важна?

Многобройни съвременни изследвания в областта на детското развитие и невронауката показват как физическото и емоционално присъствие на майката осигурява на бебетата две основни неща – защита от свръх стрес и емоционална регулация, като и двете са фундаментално важни условия за здравословното развитие на мозъка и бъдещото психично здраве и благополучие на детето. Когато грижите са адекватни или „достатъчно добри“, децата са в състояние да развият истинската си същност. Добрата връзка насърчава психическото, езиковото и емоционалното развитие на детето и помага за придобиване на умения за решаване на проблеми. Детето, което се чувства разбрано и прието като отделна личност и е изградило автентична, доверителна и сигурна връзка със своята майка (родител), може успешно да се научи да регулира емоциите си при стрес и в трудни ситуации. Оттук лесно бихме могли да свържем добрия имунитет и физическото здраве с адекватните грижи на родителите и с възможността на детето да овладее стреса в рамките на здравословното ниво.