Таткото в живота на детето

Каква е ролята на майката и каква е ролята на бащата в живота на детето? На какво трябва да научи детето всеки един добър баща? Ако и вие сте си задавали тези въпроси, със сигурност ще ви бъдат интересни отговорите на психолога Михаил Михайлов, които вероятно ще ви отведат и към други, по-философски размисли.

Различна ли е ролята на таткото от тази на майката за детето?

Ако приемем, че семейството е система, то ролята на бащата и ролята на майката като нейни елементи могат да се дефинират в опозиция (като различни) или в еквивалентност (като припокриващи се). В психологията към момента те се определят изключително в опозиция (като различни).

Историческото развитие на познанието за ролята на майката и ролята на бащата следва тази гледна точка. Ако напуснем системата на семейството, в която ролята на майката се различава от тази на бащата (дефинира се в опозиция), и се пренесем в системата на психологическата наука и по-точно в системата на психоанализата (която основно се занимава с въпроса за ролите в семейството и тяхното отражение върху детското развитие), ще открием, че не само имаме различни акценти относно това, кое е по-важно – „майката“ или „бащата“, но имаме и различни психоаналитични течения, които упорито защитават и пазят това различие. От едната страна хладнокръвно противостои английската школа на обектните отношения, която изследва изключително връзката майка-дете и дори не говори за бащата, а от другата – смело се сражава френското лаканианство, според което сякаш всичко хубаво произтича от функцията на бащата. Въпреки тази студена шовинистична война, ние трябва щедро да черпим от многогодишния клиничен опит и на двете течения.

Каква е ролята на майката?

Човекът, който е в ролята на майката, трябва да изпълни две много важни функции. Първата е да помогне на детето да изгради представа за света (някои биха казали илюзия), в която той е едно добро място, устроено така, че да задоволява всяка негова нужда. Детето се „уверява“, че в този добър свят има някой, който иска то да живее, обича го и се грижи за всяка негова потребност. В школата на обектните отношения този „някой“ се нарича добър обект (този, който дава). Така имаме един добър свят и в него има добри обекти, с които детето ще може на свой ред да се идентифицира. В ежедневието това се постига чрез всеотдайните майчински грижи. Теоритизирането на този важен етап от развитието на детето непосредствено след раждането дължим на британския педиатър и психоаналитик Доналд Уиникът. Той казва, че през първите месеци от живота достатъчно добрата майка  е тази, която отговаря винаги, когато бебето я повика: това е безропотното, пълно, всеотдайно отговаряне на нуждите му.

Втората важна функция на майката е да въведе бащата във взаимоотношенията с детето и да му позволи той на свой ред да изиграе своята роля.

А каква е ролята на бащата?

Може да се каже, че бащата застава на страната на реалността извън диадата майка-дете и помага на детето да разбере, че то и тя не са сами в света. В тази реалност обаче, извън връзката майка-дете, има ред и правила. Истинската функция на бащата е да съобрази желанията и влеченията на детето с този ред и да урегулира удоволствието му спрямо нормата.

Когато говорим, че от функцията на бащата идват границите, правилата, забраните, трябва да имаме предвид, че това не е простото „командорене“. Бащата трябва да зададе границата по такъв начин, че да признае желанието на детето, насочвайки го към подходяща форма на задоволяване и зачитайки личността му.

В нашия културен контекст функцията на бащата е свързана и с признаването на детето и даване на фамилното име. Този често подценяван акт има много важно символично значение. Припознаването на детето не държи сметка за кръвната връзка, а е свързано с желанието на един човек да се грижи за едно дете, което приема за свое. С фамилното име детето се вписва в обществото с определена идентичност и това може да предопредели и отношението на социума към него.

Кои „уроци“ са присъщи на таткото във възпитанието на детето?

Всеки един добър баща трябва не толкова да се фокусира върху децата си, колкото върху грижата за майката, своята партньорка. Едва когато тя го предпочете пред детето, бащата ще има нужния авторитет да изиграе своята конструктивна роля.

Ако таткото отсъства по една или друга причина в живота на детето, как би могло да се компенсира това по някакъв начин?

В днешно време това е често срещано явление – самотната майка не само трябва да е достатъчно добра, но трябва да се нагърбва и с нормативната функция (ролята на бащата), налагайки правилата във възпитанието на детето. Понякога ѝ помагат други близки от обкръжението като вуйчовци, чичовци, дядовци. В други случаи този процес бива подпомогнат от специалисти като психолозите или от представителите на различни институции – педагози, социални работници и т.н. Всички те се появяват, когато нещо във функцията на бащата куца.

Как таткото да изгради пълноценна връзка с детето

Пълноценна връзка с детето се изгражда, независимо дали става дума за бащата или за майката, когато се отнасяме към детето като към личност (субект) със свои желания и цели, а не като към предмет (обект). Има едно популярно изказване, което е много подходящо като отговор на поставения въпрос и носи същия смисъл: „Трябва да говорим с детето, а не на него“. Това не бива да се разбира като угаждане на детското желание, а като признаване, че детето има такова и следва да го съобрази с общовалидните ни схващания за доброто и за злото.

След като сме признали личността на детето като нещо различно от нас и нашите амбиции, е добре да бъдем честни с него. Много често родителите спестяват истината на децата с оправданието, че тя може да им навреди. Всъщност, родителите се опитват да избягат от своята трудност да говорят за нея, а това означава, че има нещо в реалността, което самите те не приемат – дали става въпрос за смъртта, сексуалността, лична или семейна травма, няма никакво значение. Детето винаги знае емоционалната истина и възрастният трябва да му помогне да я разбере и като значение, като я облече в думи, които детето ще разбере.