Бременна и с коронавирус

Историята разказва адв. Атанася Бораджиева-Ангелова, майка на две деца, с трета бременност в 6 триместър

Още от самото начало нашето семейството прие появата на коронавируса насериозно. Не сме изпадали в крайности, но спазвахме основните препоръки, ползвахме маски и избягвахме да ходим на затворени места или сред много хора. Мъжът ми спортува редовно, за осем години съвместен живот не е боледувал, нито е пил антибиотици. Аз също рядко боледувам, като в зимните месеци обикновено имам хрема. Двете ни момичета – на 3 и 5 години, освен леки настинки, рядко са боледували от нещо по-сериозно. Стараем се да се храним здравословно, със зеленчуци и месо от проверени източници, а отделно поддържаме имунитета си с ехинацея и бъз. Въпреки всичко това, през октомври се сблъскахме лице в лице с вируса, за съжаление, в момент, в който бяхме в контакт с родителите и на двама ни, а аз бях в 6-ти месец от третата си бременност.

Нулевият пациент в семейството беше съпругът ми, заразен от колега, с когото са били на оперативка няколко дни по-рано. Една сутрин той вдигна температура 37.4°С и беше леко отпаднал. Същият ден разбрахме, че е бил контактен с колегата, чиито тест излезе положителен и мъжът ми на свой ред си пусна тест, който също се оказа положителен. Бяхме в провинцията и познат лекар-инфекционист ни посъветва да не се прибираме заедно в София, с оглед на състоянието ми, тъй като, от една страна, имаше шанс аз и децата да не сме се заразили, а от друга – колкото по-дълго си „облъчван“ от вируса, толкова по-голям е шансът да го караш по-тежко. Последното, за което мислех в този момент, беше моето здраве и не защото не мислех за бременността си, а защото повечето медицински проучвания, които бях изчела, сочеха, че за бременните рискът е малък и вирусът е по-скоро опасен през първия (заради евентуалния прием на лекарства и влиянието им върху плода) и третия триместър (поради риск от преждевременно раждане). Знаех, че няма много изследвания, но все пак предпочитах да вярвам на прочетеното.

Познатите ни, изкарали вируса, го бяха изкарали доста леко и, честно казано, в този момент не бях толкова притеснена и за мъжа ми. Единственото, за което мислех, бяха родителите ни, особено моите, защото те бяха имали по-дълъг контакт с него. Майка ми има автоимунно заболяване, а баща ми освен пушач, беше с наскоро поставен стенд. Макар да се противях да отида с децата при тях, всички настояха за това разпределение и така мъжът ми се прибра сам в София, а ние – на село. По препоръка на лекаря ни аз и децата се стараехме да не стоим в една стая с родителите ми, да ядем на смени и често да дезинфекцираме повърхностите в банята, кухнята, ключовете за осветлението и бравите.

На втори и трети ден от първите симптоми, мъжът ми не вдигна температура, но беше отпаднал. Аз и родителите ми планувахме да си пуснем тест след 5 дни, считано от последния ни контакт с мъжа ми, защото по-рано е твърде вероятно заразяването да не бъде установено. В този период стресът ми беше най-голям – притеснението за здравето на родителите ми, състоянието на мъжа ми, който остана сам, неяснотата как ще се лекувам, ако съм заразена, всичката служебна работа, която трябваше да задвижа от разстояние, и делата, които трябваше да прехвърля на колегите си… Всеки ден до теста треперех дали някой няма да прояви симптоми.

Мъжът ми след два дни без никаква температура, на третия ден вдигна 38.5°С и с нищо не можеше да я свали. Лекарят ни го посъветва да започне антибиотик, разяснявайки, че очевидно е започнал възпалителен процес, щом като е вдигнал рязко температура. Мъжът ми се оплакваше, че никога не се е чувствал толкова отпаднал, много рядко прокашляше, но нямаше сили да стане от леглото и го боляха гърдите. На четвъртия ден от теста го преслуша лекар вкъщи и потвърди притесненията на познатия ни лекар – едностранна пневмония. Аз лично две вечери имах температура 37.4°С, леко ми отпадаше, но го отдадох на стреса и бременността.

Когато и останалите си пуснахме тест, се оказа, че малката ми дъщеря и родителите ми са с отрицателни тестове, а аз и голямата дъщеря – с положителни. Отново бяхме на кръстопът какво да правим и как да предпазим родителите ми. Лекарят ни посъветва да се приберем в София, тъй като мъжът ми след три дни антибиотик беше започнал леко да се подобрява, а аз на този етап нямах симптоми. Опитах се да овладея притеснението си и да закарам децата до София. Гинеколожката ми спря витамините и каза да пия само аспирин и да чакаме. Бях ходила на преглед преди две седмици и се притеснявах, че още две седмици няма да мога да отида. Всеки ден побутвах корема, за да съм сигурна, че бебето мърда. Следях си температурата и наблюдавах дали се задъхвам. Появи ми се много странна хрема – нито беше с постоянни секрети, нито беше задна, можех да дишам, просто някъде там нещо ту се появяваше, ту изчезваше и от време на време ме избиваше на пристъпи кашлица. Стараех се да не се паникьосвам и си правих инхалации над тенджера с вода. Внушавах си, че ще го изкарам леко и няма да се стигне до пневмония.

Сутрин готвех по две неща наведнъж, за да може следобеда, докато децата спят, да имам време да работя. И аз, и мъжът ми загубихме обоняние и вкус, което превърна готвенето в предизвикателство, а яденето – в странно преживяване. Включвах децата в готвенето, измислях им задачи – да рисуват, да работят по занимателни книжки, от време на време прибягвах и до филмчета, които подбирах, тъй като у нас повечето детски не са на почит. Мъжът ми беше започнал лека-полека да се подобрява. Най-много ни тежеше невъзможността да излизаме, а нямаме и балкон. Пазарувахме онлайн, но имаше и много приятели и съседи, които направо се надпреварваха да ни помагат. Родителите ми не проявиха симптоми през цялото време на карантината си и лека-полека нещата започнаха да идват на мястото си, а аз да се успокоявам, че всичко ще е наред.

Междувременно, към края на карантината познатите ни с коронавирус почнаха да се множат, а ние станахме кол център – всеки звънеше да пита, какво, кога, как. Не си позволявахме да даваме съвети как точно да се лекуват, но на всички препоръчвахме да не подценяват ситуацията и да не се бавят с взимането на мерки.

След като изтече карантината ни, отидохме на преглед при личната ни лекарка – мен ме преслуша и каза, че всичко е наред, а мъжът ми прати на контролна снимка, която потвърди прекараната пневмония. Препоръчаха му да не спортува поне 2 месеца, а само да прави упражнения за дишане и лека гимнастика или йога. Бабиният илач за бързо възстановяване на дроба, препоръчан и от лекарите, бе смес от мед орехи и цял лимон, нарязан на парчета – от това по една супена лъжица, три пъти дневно. Пуснахме тест за антитела на децата – малката, която уж беше отрицателна имаше солидно количество антитела, а голямата имаше под нормата. Аз лично мисля, че и двете го изкараха, защото и двете имаха за по 2-3 дни същата странна хрема като моята, но при малката беше по-изявена.

Все още не съм се успокоила, че, щом съм прекарала вируса, няма страшно. Често се замислям как ще преживея да не си видя детето 14 дни, ако се окажа отново положителна, влизайки да раждам. Притеснявам се за здравето и на лекарката ми, защото е на възраст и по цял ден е с жени като нас, които често могат да са безсимптомни преносители. Притеснявам се и за родителите ми, защото знам, че най-голямата им радост е да си виждат внуците, но именно последните са най-опасни за тях. Въпреки всичко, се старая да не мисля прекалено много за всичко това и да съм с нагласата, че бременността ще я доизкарам леко, раждането ще мине без проблеми и скоро коронавирусът ще остане в историята.